Няколко дни почивка, къпейки се в морето и печейки се на слънце е всичко от което се нуждаем, за да измием от себе си тежестта на сивото работно ежедневие и да се слеем отново с истинската природа. Сърцата ни са най-накрая в пълен покой, умовете ни леки и свободни, душите ни сияйно щастливи, авантюристичните ни духове разбудени и готови да тръгнат на път търсейки да открият мистериозните вековни тайни на остров Крит, и красотата на забулените кътчета от неговата природа. Далече от шума на курортския град, дълбоко в страната, там където столетията малко са променили. Нашето мини-кабрио едва ни закриля от парещата жега, но ни предлага в изобилие свежият полъх на вятъра и веселата музика на радиото. Кис ФМ, размахвайки ръце във въздуха пеем по-силно от звуците в колата щастливи, че най-накрая сме наистина във ваканция.
Пътуваме за известно време спирайки само за кратко, за да се полюбувахме на величествените планини и потегляме отново в търсене на един от най-старите манастири на острова. Дали гръцката азбука върху пътните знаци е тази която непрекъснато ни обърква, моят опит за навигация или веселата музика в колата, никой не знае но и никой не се оплаква доволни, че ще пристигнем все някога и щастливи, че сме просто на път.
Веднъж пристигнали на върха на хълма, където е разположен манастира, ние сме напълно превзети от гледката която се открива пред нас – тъмно син хоризонт от безкрайно дълбоко море. Тук сме само за няколко минути, а вече завиждаме на монасите. Как е възможно някой в света да се събужда всяка сутрин с подобна гледка? Наслаждаваме се на мига, всеки затворен мълчаливо в своето въображение, мислейки за миналото и представяйки си живота на всички разстроени души, дирили покой през вековете сред тихото уединение на това светилище. Миналото им остава тайна, но следите от техните стъпки все още личат дълбоко вдълбани в каменният под на църквата.
Мълчаливо стъпваме в колата. Карайки надолу по хълма, гледката постепенно се променя от просъхнала жълта растителност, до сивеещи дървета, фермерски поля, зелени гори, живописни малки селца, и най-накрая проблясващо смарагдово-зелено яхтено пристанище.
Двама туристи от Франция ни поздравяват от съседната маса. “C’est bon”, уверявайки ни, че съвсем случайно сме избрали най-вкусният ресторант на морската ревиера. Менюто изглежда привлекателно, но погледа ми се плъзга към описанието: “Филия сух хляб, накисната в доматен сос, поръсена със сирене и свеж магданоз”. Нима е възможно? Образите на ярка слънчева светлина, дядо ми седнал на стъпалата на кьошка с филия хляб в ръка, разтъркващ отгоре все още топъл от слънцето прясно узрял червен домат, поръсващ морска сол, сирене и свеж магданоз, изпълват сърцето ми със спомени. Нима наистина бе толкова отдавна? Последният път когато опитах това семпло, но изпълнено с аромат селско ястие би трябвало да съм била не по-голяма от пет, шест години. Ние поръчваме ястието от менюто и аз се опитвам да опиша какво то означава за мен. Как може човек да опише един спомен? Kaк може някой да пресъздаде в някой друг чистосърдечното усещане на пълно детско щастие? Вкусът на ястието не ни разочарова. И за миг, аз съм малко момиче отново, тичаща из селската градина на баба и дядо, късаща цветя, гонеща пъстри пеперуди, пръскайки струйки от водни капки, разстилащи се в многоцветна дъга, радваща се на слънчевото лято…
Времето е тайнствен скитник. Дегизиращ се в нови дрехи с всеки идващ сезон, но усмихвайки се със същата позната усмивка, втренчил поглед, събуждащ всеки спомен, каращ те да си спомниш.
Аз гледам разсеяно към проблясващото смарагдово-зелено яхтено пристанище, събуждайки се бавно към настоящата действителност, докато в същото време започваме да дискутираме нашата следваща дестинация – посещение на един от най-вълнуващите Минойски археологически обекти. Усмихваме се един на друг и Индиана-Гери е готова отново да тръгне на път.
